0406.2012
Предлагаме ви интервюто на Виничио Стефанело* със Симоне Моро от 24 май 2012 г., след решението на последния да се откаже от опита си за траверс на Еверест и Лхотце. Причина за това бяха ужасното стълпотворение от хора (около 200 души по маршрута) и рисковете, произтичащи от него.
”Смаян съм. Сякаш се бях оказал в “Дисниленд...” – това бяха първите думи на Симоне от базовия лагер в южното подножие на Еверест. И този увеселителен парк се намира на най-високия връх в света. Там Симоне се бе оказал днес сутринта (става дума за 24 май т. г. – бел. пр.) – сред невъобразимата тълпа от 200 човека, пъплещи към Южното седло. Моро не се колебал дълго – той напуснал това безразсъдно сборище, като изоставил намерението си за траверс на Еверест и Лхотце без кислород. Всичко ставало прекалено бавно. Твърде много зле подготвени хора. Пълен абсурд е да се подчиниш на “командването” и да попаднеш в ритъма на тази гигантска опашка. А по същество е и крайно рисковано. Тези, които са били в Хималаите, и дори тези, които следят хрониките, добре знаят това. Но единствено очевидно е, че многобройните уроци – и трагедията на Еверест през 1996 г., и неотдавнашната на К-2 през 2008-а – не впечатляват никого. Никого не впечатлиха и инцидентите с четирима загинали, които само преди няколко дни влязоха в черната статистика на Еверест. Това е отдавнашен въпрос – за стълпотворенията на върха и за неподготвеността на тези, които се оказват в Хималаите. Някой ще каже, че пак подхващаме стария разговор за комерсиалните експедиции. Но тези неща трябва да се следят по-отблизо. А освен това за тях трябва да се говори колкото се може повече. На хората тихичко трябва да се намеква, че трябва да се връщат към онзи подход към планините, който изглежда е изчезнал (поне на Еверест). Именно за това ви предлагаме този дълъг и разпален разговор със Симоне Моро по скайпа.
- Симоне, в каква ситуация се оказа на Еверест?
Вчера тръгнах доста рано и поради това нямаше опашка. Но когато излязох от палатката днес сутринта, направо се ужасих. Гледам нагоре и виждам хора по целия склон. Поглеждам надолу. Същото... Отначало тръгнах със същата скорост както тази огромна група. После се опитах да я изпреваря, движейки се само на предните зъби на котките, но наруших ритъма си и се задъхах, още повече че не използвах кислород. След това се върнах в групата, където всички ме изгледаха с нескривана злоба. С една дума – чувствах се като риба на сухо. Отгоре надолу изброих 200 души, които се тътреха към Южното седло. Сякаш бях попаднал в “Дисниленд”...
- Нима не знаеше как изглеждат нещата?
Знаех, но не допусках такова струпване в един ден. В миналите години изкачванията вървяха гладко. Но през тази, след като Ръсъл Брайс (един от многобройните организатори на комерсиални експедиции) прекрати своята дейност заради състоянието на ледопада Кхумбу и падащите камъни по стената (западната – бел. пр.) на Лхотце, останалите решиха да концентрират опитите си в тези няколко дни.
- При това положение твоето изкачване на Еверест се оказа невъзможно. Можеш ли да обясниш защо?
Предполагам, че всеки алпинист ще разбере това. Когато си без кислород, трябва да се движиш със свое темпо, а след това много бързо да се спуснеш. Когато пред тебе се окаже толкова много народ, установяваш, че и скоростта, и почивките, и изчакването – всичко се решава от “опашката” и ти трябва да се съобразяваш с това. Същото е и на слизане. На 19 май т. г. загинаха хора, които използваха по 9 (девет) бутилки кислород на всеки!!! В крайна сметка те ги издишаха докрай, защото се движеха бавно. И загинаха... И аз реших да не участвам в тази игра на руска рулетка.
- Описваш мрачна ситуация. Но всички тези хора (защо да не ги наричаме “алпинисти”?) дават ли си сметка за ставащото? Ако да или пък не, къде е грешката? Защото нещо не е както трябва...
Те се движат по начин, определен от групата. Това се отнася и за тяхната “сигурност”. Може би греша, като не ги наричам “алпинисти”. Може би греша и в преценката си, когато ги наблюдавам, но човек се ужасява, когато вижда, че някой не умее да включи жумара си в парапета. Когато вижда хора, на които им връзват котките. Или пък когато шерп води някого за ръчичка до снежна заравненост, за да се изпикае. Всички тези неща съществуват отдавна – тези, които плащат, позволяват съществуването на шерпи, агенции, хотели, хеликоптери. Но когато аз самият се оказах вътре във всичко това и си помислих какво ме очаква на следващия ден, бях обзет от безпокойство, от опасения, които ме накараха да тръгна надолу.
- Така е, тази ситуация е известна отдавна и съществува от години. Изглежда, че отново трябва да започне обсъждане даже и на културните аспекти на този тип алпинизъм, за това как човек трябва да се държи в планината или още по-добре – на този връх, на Еверест…
Може би има риск в това да се дискутира и да се предлагат решения за връх, който не е наша собственост. Като начало би било добре комерсиалните експедиции да използват някакви критерии при подбора на своите клиенти или да предвиждат някаква подготовка преди Еверест. Но Непал живее от Еверест и туризма и предлагането на някакви радикални решения означава да попаднеш по ударите на обвинения.
- Имам предвид не радикални решения, а само способността да се виждат границите и опасностите, които произтичат от такова “развитие” на нещата. Как мислиш – тази тълпа, сред която си попаднал, дава ли сметка, осъзнава ли рисковете?
Слабо. Когато реших да се връщам, мнозина ми стискаха ръка. Когато казвах, че се отказвам заради опасностите, произтичащи от струпването на прекалено много народ, ми казваха “Правилно!”... и продължаваха изкачването...
Кажи ми истината – сигурно много си мислил за това - какъв е смисълът на всичко това, какви идеи мотивират тези хора? Какво би искал да кажеш на тези, които рискуват и може дори не си дават сметка за това?
За целия този народ Еверест е украшение, което искат да купят и да придобият. За тях това е емблема, нещо като пропуск в “клуба на известните”. В определен смисъл ги разбирам – блазни ги възможността да направят крачка от анонимността и неизвестността и да станат “някои” в страната си или вкъщи. Виждам как се изцеждат като лимон, как изразходват последните си запаси от енергия и умират заради този връх. За мене всичко това няма никакъв смисъл, но за тях има сериозен смисъл и значение.
- Може би трябва да се направи нещо, за да се преустанови тази тенденция? Нима е възможно съдбата на Еверест и на други големи върхове – символи на Земята, да зависи от тази тълпа и от този вид потребителство, наложено на алпинизма, където преследването на “трофея” е самоцел?
Това се отнася не само за Еверест. В по-малка степен важи за Манаслу и Чо-Ойю. В Пакистан – само за Гашербрум-2. Изборът, който направих, трябва да се превърне в обръщение, в послание от човек, който с по-голяма вероятност от останалите е могъл да стигне до Еверест... Надявам се, че моето решение ще накара да се огледат и да се замислят не участниците, а организаторите на комерсиални експедиции.
- Изглеждаш спокоен, макар че този траверс Еверест–Лхотце означаваше твърде много за тебе. Може би чувстваш някакво огорчение или може би разочарование?
Не съм нито огорчен, нито разочарован. Алпинизмът ми донесе това спокойствие и знам, че не съм зависим нито от изкачвания, нито от интервюта. Аз постигнах пълнота и зрелост, които много ми помагат. Освен това ми провървя да нямам спонсор, който би ме оценявал според постигнато, в зависимост от това дали съм се изкачил някъде, или не. Знам, че траверсът е само отложен във времето – като плод, на който е необходимо още слънце, за да узрее. Имам много работа вкъщи, главата ми е пълна с проекти и идеи. Именно заради това ценя това спокойно решение за отказване. Може би то по някакъв начин ще проясни съзнанието на тези, които са тук, в базовия лагер, както и на тези, които са се върнали у дома. В осъзнатия модел на моето битие не фигурира смърт заради сбъдването на някаква мечта.
Еверест – no comments...
Снимка: Симоне Моро
Photo: Simone Moro
-----------------------
*Виничио Стефанело е редактор на авторитетния специализиран сайт PlanetMountain.Com. В България е познат като носител (заедно с Франческо Мансути) на Специалната награда на журито от Десетия Банскофилмфест през 2010 г. за филма “70 години в червено” (“Rosso 70/ Storie e memorie di 70 anni di alpinismo degli scoiattoli di Cortina”, Italy, 2009, Francesco Mansutti, Vinicio Stefanello, 79’), посветен на 70-ата годишнина на алпийския клуб “Катериците от Кортина” (“Scoiattoli di Cortina”) от Кортина д’ Ампецо.
”Смаян съм. Сякаш се бях оказал в “Дисниленд...” – това бяха първите думи на Симоне от базовия лагер в южното подножие на Еверест. И този увеселителен парк се намира на най-високия връх в света. Там Симоне се бе оказал днес сутринта (става дума за 24 май т. г. – бел. пр.) – сред невъобразимата тълпа от 200 човека, пъплещи към Южното седло. Моро не се колебал дълго – той напуснал това безразсъдно сборище, като изоставил намерението си за траверс на Еверест и Лхотце без кислород. Всичко ставало прекалено бавно. Твърде много зле подготвени хора. Пълен абсурд е да се подчиниш на “командването” и да попаднеш в ритъма на тази гигантска опашка. А по същество е и крайно рисковано. Тези, които са били в Хималаите, и дори тези, които следят хрониките, добре знаят това. Но единствено очевидно е, че многобройните уроци – и трагедията на Еверест през 1996 г., и неотдавнашната на К-2 през 2008-а – не впечатляват никого. Никого не впечатлиха и инцидентите с четирима загинали, които само преди няколко дни влязоха в черната статистика на Еверест. Това е отдавнашен въпрос – за стълпотворенията на върха и за неподготвеността на тези, които се оказват в Хималаите. Някой ще каже, че пак подхващаме стария разговор за комерсиалните експедиции. Но тези неща трябва да се следят по-отблизо. А освен това за тях трябва да се говори колкото се може повече. На хората тихичко трябва да се намеква, че трябва да се връщат към онзи подход към планините, който изглежда е изчезнал (поне на Еверест). Именно за това ви предлагаме този дълъг и разпален разговор със Симоне Моро по скайпа.
- Симоне, в каква ситуация се оказа на Еверест?
Вчера тръгнах доста рано и поради това нямаше опашка. Но когато излязох от палатката днес сутринта, направо се ужасих. Гледам нагоре и виждам хора по целия склон. Поглеждам надолу. Същото... Отначало тръгнах със същата скорост както тази огромна група. После се опитах да я изпреваря, движейки се само на предните зъби на котките, но наруших ритъма си и се задъхах, още повече че не използвах кислород. След това се върнах в групата, където всички ме изгледаха с нескривана злоба. С една дума – чувствах се като риба на сухо. Отгоре надолу изброих 200 души, които се тътреха към Южното седло. Сякаш бях попаднал в “Дисниленд”...
- Нима не знаеше как изглеждат нещата?
Знаех, но не допусках такова струпване в един ден. В миналите години изкачванията вървяха гладко. Но през тази, след като Ръсъл Брайс (един от многобройните организатори на комерсиални експедиции) прекрати своята дейност заради състоянието на ледопада Кхумбу и падащите камъни по стената (западната – бел. пр.) на Лхотце, останалите решиха да концентрират опитите си в тези няколко дни.
- При това положение твоето изкачване на Еверест се оказа невъзможно. Можеш ли да обясниш защо?
Предполагам, че всеки алпинист ще разбере това. Когато си без кислород, трябва да се движиш със свое темпо, а след това много бързо да се спуснеш. Когато пред тебе се окаже толкова много народ, установяваш, че и скоростта, и почивките, и изчакването – всичко се решава от “опашката” и ти трябва да се съобразяваш с това. Същото е и на слизане. На 19 май т. г. загинаха хора, които използваха по 9 (девет) бутилки кислород на всеки!!! В крайна сметка те ги издишаха докрай, защото се движеха бавно. И загинаха... И аз реших да не участвам в тази игра на руска рулетка.
- Описваш мрачна ситуация. Но всички тези хора (защо да не ги наричаме “алпинисти”?) дават ли си сметка за ставащото? Ако да или пък не, къде е грешката? Защото нещо не е както трябва...
Те се движат по начин, определен от групата. Това се отнася и за тяхната “сигурност”. Може би греша, като не ги наричам “алпинисти”. Може би греша и в преценката си, когато ги наблюдавам, но човек се ужасява, когато вижда, че някой не умее да включи жумара си в парапета. Когато вижда хора, на които им връзват котките. Или пък когато шерп води някого за ръчичка до снежна заравненост, за да се изпикае. Всички тези неща съществуват отдавна – тези, които плащат, позволяват съществуването на шерпи, агенции, хотели, хеликоптери. Но когато аз самият се оказах вътре във всичко това и си помислих какво ме очаква на следващия ден, бях обзет от безпокойство, от опасения, които ме накараха да тръгна надолу.
- Така е, тази ситуация е известна отдавна и съществува от години. Изглежда, че отново трябва да започне обсъждане даже и на културните аспекти на този тип алпинизъм, за това как човек трябва да се държи в планината или още по-добре – на този връх, на Еверест…
Може би има риск в това да се дискутира и да се предлагат решения за връх, който не е наша собственост. Като начало би било добре комерсиалните експедиции да използват някакви критерии при подбора на своите клиенти или да предвиждат някаква подготовка преди Еверест. Но Непал живее от Еверест и туризма и предлагането на някакви радикални решения означава да попаднеш по ударите на обвинения.
- Имам предвид не радикални решения, а само способността да се виждат границите и опасностите, които произтичат от такова “развитие” на нещата. Как мислиш – тази тълпа, сред която си попаднал, дава ли сметка, осъзнава ли рисковете?
Слабо. Когато реших да се връщам, мнозина ми стискаха ръка. Когато казвах, че се отказвам заради опасностите, произтичащи от струпването на прекалено много народ, ми казваха “Правилно!”... и продължаваха изкачването...
Кажи ми истината – сигурно много си мислил за това - какъв е смисълът на всичко това, какви идеи мотивират тези хора? Какво би искал да кажеш на тези, които рискуват и може дори не си дават сметка за това?
За целия този народ Еверест е украшение, което искат да купят и да придобият. За тях това е емблема, нещо като пропуск в “клуба на известните”. В определен смисъл ги разбирам – блазни ги възможността да направят крачка от анонимността и неизвестността и да станат “някои” в страната си или вкъщи. Виждам как се изцеждат като лимон, как изразходват последните си запаси от енергия и умират заради този връх. За мене всичко това няма никакъв смисъл, но за тях има сериозен смисъл и значение.
- Може би трябва да се направи нещо, за да се преустанови тази тенденция? Нима е възможно съдбата на Еверест и на други големи върхове – символи на Земята, да зависи от тази тълпа и от този вид потребителство, наложено на алпинизма, където преследването на “трофея” е самоцел?
Това се отнася не само за Еверест. В по-малка степен важи за Манаслу и Чо-Ойю. В Пакистан – само за Гашербрум-2. Изборът, който направих, трябва да се превърне в обръщение, в послание от човек, който с по-голяма вероятност от останалите е могъл да стигне до Еверест... Надявам се, че моето решение ще накара да се огледат и да се замислят не участниците, а организаторите на комерсиални експедиции.
- Изглеждаш спокоен, макар че този траверс Еверест–Лхотце означаваше твърде много за тебе. Може би чувстваш някакво огорчение или може би разочарование?
Не съм нито огорчен, нито разочарован. Алпинизмът ми донесе това спокойствие и знам, че не съм зависим нито от изкачвания, нито от интервюта. Аз постигнах пълнота и зрелост, които много ми помагат. Освен това ми провървя да нямам спонсор, който би ме оценявал според постигнато, в зависимост от това дали съм се изкачил някъде, или не. Знам, че траверсът е само отложен във времето – като плод, на който е необходимо още слънце, за да узрее. Имам много работа вкъщи, главата ми е пълна с проекти и идеи. Именно заради това ценя това спокойно решение за отказване. Може би то по някакъв начин ще проясни съзнанието на тези, които са тук, в базовия лагер, както и на тези, които са се върнали у дома. В осъзнатия модел на моето битие не фигурира смърт заради сбъдването на някаква мечта.
Еверест – no comments...
Снимка: Симоне Моро
Photo: Simone Moro
-----------------------
*Виничио Стефанело е редактор на авторитетния специализиран сайт PlanetMountain.Com. В България е познат като носител (заедно с Франческо Мансути) на Специалната награда на журито от Десетия Банскофилмфест през 2010 г. за филма “70 години в червено” (“Rosso 70/ Storie e memorie di 70 anni di alpinismo degli scoiattoli di Cortina”, Italy, 2009, Francesco Mansutti, Vinicio Stefanello, 79’), посветен на 70-ата годишнина на алпийския клуб “Катериците от Кортина” (“Scoiattoli di Cortina”) от Кортина д’ Ампецо.
Добави коментар