Предлагаме ви превод от декларацията за медиите на Хейдън Кенеди (Hayden Kennedy) и Джейсън Крък (Jason Kruk). Това е рядко срещана ситуация – алпинисти да излизат пред обществеността по този начин. Но и направеното от двамата е изключително – премахването на 120 нита от най-популярния маршрут на един от най-забележителните върхове в света – Серо Торе.

Тяхното дело е своеобразен манифест, чийто смисъл се опитват да обяснят именно в тази декларация.

ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА СРЕДСТВАТА ЗА МАСОВО ОСВЕДОМЯВАНЕ – ХЕЙДЪН КЕНЕДИ И ДЖЕЙСЪН КРЪК

“Като общество се освободихме от много грешки – такива, като Берлинската стена. Историята не тъпче на едно място. Историята се случва във всеки миг. Да се надяваме, че един ден и спитовете ще станат история”
Зак Смит (Zach Smith)

Ако човек има достатъчно щастие да види Серо Торе през някой от рядко случващите се дни с хубаво време, може да разбере защо мнозина смятат този връх за най-красив и най-привлекателен. Меснер казва, че това е “вик от камък”*. Противоречието между неговата ослепителна красота и боязънта, която събужда, може да предизвика световъртеж у всеки смел алпинист, който има желание един ден да премери сили с него.

В средата на януари 2012 г. с Хейдън Кенеди направихме изкачване, което е върхово и венец на нашите досегашни катерачни кариери. Но както самият връх, така и нашият маршрут станаха обект на недостойни спекулации, и сякаш бяха покрити от облак.

През декември 2011 г. се уговорихме да се срещнем в Ел Чалтен (El Chalten) – градчето на “входа” към планината. През месеца, предхождащ нашата експедиция, аз и Хейдън разговаряхме рядко. Той беше в Турция, за да катери. А и беше твърде зает със своята норвежка приятелка. Аз бях в Мексико, където летях с параплан. Въпреки че имахме общо седем катерачни сезона в този масив и дълъг списък от цели за постигане, не разговаряхме за никакви конкретни цели, освен за това, че “искаме да покатерим по Кулите”. И да направим това в нашия любим стил – бързо, леко и доколкото е възможно без използване на изкуствени опорни точки. Знаехме, че и най-прецизно разработеният план може да бъде пометен от патагонските ветрове. Щеше да е по-добре да проявим гъвкавост и да импровизираме според ситуацията.

От момента, в който се вързахме за първи път преди няколко години, винаги катерехме по този начин. Запознахме се в подножието на Фицрой (Cerro Fitz Roy), на който се изкачихме по маршрута “Supercanaleta” (1600 м, 6a+, 85 градуса на ледените участъци). Той е бил прокаран през 1965 г. от аржентинците Карлос Комесаня (Carlos Carlos
Comesaña) и Хосе-Луис Фонроге (Jose Luis Fonrouge) в отличен алпийски стил за три дни, което и днес буди възхищение. Още повече ако вземем под внимание екипировката и съоръженията по онова време. Плюс другото, това е второ въобще изкачване на този връх.

Наскоро след нашето пристигане в Ел Чалтен времето се подобри дотолкова, че можеше да се опитаме да направим изкачване. Насочихме към смятания за класика тур “Exocet” (500 м, 6a, WI5 MI3) на Иглата Щандхардт (Aguja Standhardt) – идеален за въведение към специфичните нюанси на катеренето по Кулите (Torres). След седмица изкатерихме и Пунта Ерон (Punta Herron) по маршрута “Spigolo dei Bimbi” (350 м, 6b, MI5). Преминахме също линията “Huber-Schnarf” (200 м, 6b+, MI3), стигайки до върха на Торе Егер (Torre Egger) в рамките на еднодневно изкачване от базовия лагер до базовия лагер. В този период преодоляхме също “Chiaro di Luna” на Иглата Сент Екзюпери (Aguja St. Exupery) и прокарахме премиерен маршрут на Иглата Де л’С (Aguja de l'S)**.

С една дума – изпълнявахме нашия план “да покатерим по Кулите”, като се вземе предвид, че изкачихме маршрути на три от четирите кули. Оставаше ни само Серо Торе – върхът, който се бях опитал да изкача преди една година. Тогава с Крис Гайслър (Chris Geisler) стигнахме до точка, намираща се само на някакви си 40 метра преди края на главната стена. Направихме опит да преминем югоизточния гребен покрай линията “Compressor Route”, но не използвахме нито един от нитовете, поставени от Чезаре Маестри. Когато планираната от нас линия стигна до мъртва точка, ни останаха две възможности: да се откажем или да продължим нагоре по нитовете.

Не успяхме да изкатерим Торе... Горчивината след нашия опит се подсилваше от подновяването на разгорещените дискусии около Серо Торе. Имам предвид скандала, предизвикан от набиването на спитове от екипа на Давид Лама,  в който бяхме въвлечени с Крис без да искаме. Всички списания, опияняващи се, както винаги, от скандалите, искаха да узнаят моето мнение. Медийната шумотевица стана непоносима, глупости се сипеха отвсякъде, а освен това искаха да ме направят на глупак. Накрая ми писна от всичко това. Направо ми се доповръща от идеята да бъда сравняван с някого. Никога не съм имал за цел да изтъквам постиженията си и да очерням Давид Лама.

През последния сезон заедно с Хейдън искахме да насочим цялата си енергия към различна линия на Торе – по северната му стена. Тази главозамайваща формация е синоним на приключението и на многобройни въпроси с неясен отговор. Намирайки се в суперформа и максимално концентрирани, знаехме, че ще има шанс, само ако времето реши да си сътрудничи с нас. Но януари бе необикновено топъл и опитът по северната стена щеше да бъде крайно опасен. Затова най-логично ми се струваше да направим нов опит по добре познатия ми югоизточен гребен.

Рано сутринта на 15 януари 2012 г. с Хейдън напуснахме базовия лагер Нипонино (Niponino), стигнахме под Серо Торе и бавно преминахме 300 метра микстов терен до седлото Col of Patience, пестейки енергия колкото е възможно. С бинокли открихме прекъсната линия, която пресича плочите вляво от главната стена, правейки възможно свързването с върха на линията, по която бяхме правили опит с Крис Гайслър преди година.

Успахме се – не чухме нашия будилник в 23.00 часа, и се събудихме едва в 2 часа след полунощ. Изпихме по едно кафе, концентрирахме се и в 02.45 часа започнахме да се катерим. Долната част на югоизточния гребен предлага радостно катерене по пукнатини. Нашите възгласи и подвиквания огласяха нощта, докато много бързо напредвахме в мрака. Стигнахме до варианта на Салватера***-Мабони (Salvaterra-Mabboni) точно преди изгрева, около 05.00 часа.

Опити за преминаване на целия гребен бяха предприемани от 1968 г. Но едва през 1999 г. го преодоляха Ермано Салватера (Ermanno Salvaterra) и Мауро Мабони (Mauro Mabboni). От тази точка “Compressor Route” тръгва надясно, право през гладките плочи и по стотиците нитове. Хейдън изкатери една чудесна пукнатина A1, използвайки няколко клина knifeblade, разположени между малки cam-ове. Катеренето нагоре по гребена е главозамайващо – миниатюрни ръбчета (5.10) по силно експониран терен. Самоосигурявайки се на пункт, състоящ се от два спита, Хейдън продължи нататък с максимална скорост по ръба, докато аз го следвах с жумари по парапета колкото можех по-бързо.

Когато стигнах до пункта за осигуровка, намиращ се на невероятно място – на върха на южната стена, бях останал без дъх. Поглеждайки надясно, видяхме лед и микстов терен, който води през формация, напомняща ледена куличка. Поех инвентара, сложих котките и продължих, преминавайки дължината по лед и микст и оставяйки след себе си фиксирано въже за Хейдън. Така до основата на камината WI5. Второто въже, по стръмен терен, преминато за първи път от Джош Уортън (Josh Wharton) и Зак Смит (Zack Smith), заобикаля поредната “стълба от нитове” по гладката стена вдясно. Ледът бе смразяващ и твърд като камък. Можах да завия само три цеви. Хейдън тръгна след мене. Бяхме в основата на същинската стена. И в еуфория.

Хейдън обу еспадрилите и тръгна по отвесния терен над нас. Първите две въжета изискваха силово катерене (5.11) по големи и сигурни хватки. Маневрирайки наляво и надясно от нитовете по “Compressor Route”, Хейдън поставяше солидни cam-ове и изразяваше радостта си от великолепното качество на прехващанията в толкова екстремно обкръжение. След стигането до площадката в средата на пътя, Хейдън тръгна вляво от пункта за осигуряване и откри ръбчета, които позволяваха free катерене – на същите места, където преди една година вече умореният Крис беше принуден да използва изкуствени опорни точки. На това място Крис заби спит в гладката стена и тръгна надясно по формацията, която тогава ни изведе до задънена улица. Хейдън стигна до спита и го използва, за да се спусне до нивото на пункта за осигуряване, на който бях. Люлеейки се напред и назад по главната стена, най-сетне Хейдън направи огромен пандюл, в рамките на максималните възможности на въжето, и хвана малко ръбче. Нови ръбчета го изведоха надолу до неголяма площадчица, непосредствено на левия ръб на главната стена. Изчиствайки това въже и спускайки се от спита, стигнах до Хейдън на неговата площадчица на толкова експонирано място, че със същия успех можехме да се намираме на Луната.

По-нагоре прекъснати пукнатини, ръбчета и натечен лед правеха възможно придвижването по идеално червената патина на гранита. Хейдън като опитен навигатор избираше верния път по трудния микстов терен, изискващ класическо катерене без изкуствени опорни точки и катерене по лед. Единствените елементи на катерене с изкуствени опорни точки произтичаха от необходимостта, примерно да използваме примка, за да можем да изкопаем в заледените пукнатини място за френдовете. След поредния пункт за осигуровка Хейдън, който все още не беше загубил ентусиазма си да води, премина великолепен траверс покрай една магична пукнатина вече само на един хвърлей от края на главната стена. Но тази пукнатина отново завърши в задънена улица. Хейдън, чиито ръце вече започваха сами да се отварят в резултат на обезводняване,  стигна до края на стената. Когато чух виковете му, знаех, че сме успели. Преминах това въже като втори с широка усмивка. До този момент сдържахме дъха си, защото очаквахме, че във всеки миг може да ни сполети неуспех.

Хвърлихме инвентара на подвърховото снежно поле и буквално изтичахме по последната снежна гъба, увенчаваща върха. Току-що бяхме направили изкачване с чисти средства по югоизточния гребен на Серо Торе за 13 часа.

През последните години много се говореше за премахването на нитовете по “Compressor Route”. Без съмнение, по-лесно е да се говори за това, отколкото да бъде направено и да се понесат всички последствия от това. След дълъг размисъл на върха стигнахме до извода, че такова действие трябва да бъде предприето едностранно, без консенсус. Страните в спора винаги ще бъдат силно поляризирани, за да се постигне компромис и съгласие. Разбира се, в минутите на отдих в Ел Чалтен много често се говореше “какво би станало, ако...” на тема катеренето по югоизточния гребен. Честно казано, по време на изкачването и в дните, които го предхождаха, с Хейдън не бяхме разговаряли за премахването на нитовете.

Чистите средства не означават липса на спитове. Разумното използване на спитове отдавна е допустима практика в планините. Често преминаването на отвесни, гладки гранитни скали би било глупост без пестеливото използване на този тип осигуряване. Включихме се в четирите спита, поставени от Салватера на неговия вариант – два на площадките за осигуряване и два за междинна осигуровка. Хейдън премина това място със самоосигуровка и с 35 метра “корем” на въжето. Това със сигурност бе смъртноопасна ситуация. Разбира се, можеше да заобиколи тези спитове, но не става дума за това. Тези спитове бяха поставени на ръка, в терен, на който не може да се използва друг тип осигуровка. По-горе използвахме спита, забит от Крис по време на миналогодишния ни опит. Пет спита за 400 нита – струваше ни, че това е доста добра размяна. Използвахме и две от оригиналните площадки за осигуряване на Маестри на т. нар. headwall. Те се намираха на места, в близост до които можеха да се организират “естествени” пунктове за осигуровка.

Можете да ни вярвате, че знаем как се организират пунктове за осигуряване с използване на естествения релеф. Фактът, че – така или иначе – планирахме оставянето на нитовете на тях и използването им, означава, че отказът от тях по време на изкачването би бил прекалено глупав. Нашата главна цел бе да отдадем заслужена почит на планината. Пунктовете за рапели на headwall-а също можеше да бъдат премахнати и заменени с клеми или клинове. Но взимайки под внимание, че на всяка красива и популярна линия винаги се появяват постоянни пунктове за рапелни пътища, ни се стори по-логично да оставим съществуващите вместо да ги премахваме и да създаваме възможност за поява на пет- или шестпунктови места, свързани с парцаливи примки – нещо, което се среща често в този район.

В крайна сметка премахнахме нитовете по целия headwall и на едно от въжетата под него. Според пресмятанията ни сме премахнали 125 нита. Щяхме да отстраним и спитовете и по-надолу, ако не бяха нашите приятели Виктор и Рикардо, които се нуждаеха от нитовете на 90-метровия клинов траверс, необходим за тяхното връщане.

Въпросът “Защо?” все още остава без отговор. Действията на Маестри са били нещо абсолютно отвратително. Използването от негова страна на нитове и тежки механични средства е било възмутително даже по онова време. Югоизточният гребен е бил достъпен с чисти средства още през 70-те години на ХХ век, а той открадва бъдещето на този маршрут.

Серо Торе с идеалните си отвеси от всички страни е икона за алпинизма. Не бива да има лесни пътища към върха. Фактът, че до него стигаше популярна via-ferrata, бе обида за алпинистите. Ако кулата би била по-лесно достъпна, някой друг би отстранил нитовете на Маестри много по-рано и би върнал на върха исконното му великолепие.

Кой е извършил брутално посегателство над Серо Торе? Маестри, който бе забил нитовете, или ние, които ги премахнахме?

Докато цялата тази железария стърчеше по стената, тя представляваше оправдание на нескопосаното използване на спитове от останалите. Ние сме част от ново поколение, от група млади алпинисти с амбиции. Това е декларация, която според нас трябва да бъде чута от останалите млади алпинисти.

Нашите истински усещания намериха подкрепа по време на разговора с трима млади алпинисти от Аржентина, с които се срещнахме на ледника Торе. Техните очи светеха, когато ни разказваха как са се вдъхновили да изкатерят Серо Торе сега, да тренират повече и да се усъвършенстват. Два дни по-късно те направиха рядко повторение на маршрута “Festerville” на Иглата Щандхардт (Aguja Standhardt). Адмирации!

Мнозина са се катерили по “Compressor Route” и са изпитвали удоволствие от това. Но сега настана нова епоха на Серо Торе. Малко след нашето изкачване младите и талантливи алпинисти от Австрия Давид Лама и Петер Ортнер преминаха без изкуствени опорни точки свой собствен вариант по югоизточния гребен. Тези новини много ни ентусиазираха с Хейдън и бяха допълнително потвърждение на това, че нитовете са били излишни.

Трудно би било да се намери по-голям авторитет от самия Карлос Комесаня, който реагира така, когато научи за стореното от нас:
“От свое име и от името на мнозина други... се позовавам на нашето право да отстраним от стените на Серо Торе всички следи – заедно с компресора – от насилието, извършено от Маестри през 70-те години, и смея да твърдя, че никой поради никаква причина не може повече да узурпира повече права от нас”.


Серо Торе
Снимка/ photo: pataclimb.com

Джейсън Крък (Jason Kruk), Скуомиш (Squamish), Британска Колумбия, Канада
Хейдън Кенеди (Hayden Kennedy), Карбондейл (Carbondale), Колорадо, САЩ

Декларацията е публикувана в  списание “Alpinist” на 26 януари 2012 г.

--------------------------------
*От заглавието на филма “Cerro Torre: Schrei aus Stein” (нем.), “Scream of Stone” (англ.). Появява се по екраните през 1991 г. Негов режисьор е Вернер Херцог (Werner Herzog). Сценарната идея принадлежи на Райнхолд Меснер. Участват световни знаменитости – Щефан Гловач, Виторио Мезоджорно, Донълд Съдърланд, Матилда Мей, Ханс Камерландер и др. Българските алпинисти Николай Петков, Иван Масларов, Кирил Тафраджийски и Владимир Нешев, които изкачват “Аржентинския маршрут” на Фицрой през 1991 г., се срещат в базовия лагер със снимачния екип на “Вик от камък”. Филмът е показан по време на Първия фестивал на планинарския филм в Троян през 1998 г.

** “The Gentlemen's Club” (900 метра, 400 нови, 7a), Хейдън Кенеди (Hayden Kennedy), САЩ, и Джейсън Крък (Jason Kruk), Канада, декември 2011 г.

***Ермано Салватера (Ermanno Salvaterra, роден в Пинцоло, Pinzolo, на 21 януари 1955 г.).
През 2011 г. бе официален гост на Единадесетия международен фестивал на планинарския филм в Банско. Като екстремен скиор се е спускал по северната стена на Чима Пресанелла, Скиволо Норд, Черния жлеб на Чима Тоза. През 1988 г. поставя скоростен рекорд на Италия със ски - 211,640 км/час в Лез Арк. През 2005 г. постига 212,800 км/час на същото място.
Автор на стотици изкачвания (между които много солови и скоростни) в родните му Доломити, в Йосемити, Колорадо, на остров Бафинова Земя, в Аляска (по Кулоара на Меснер на Маккинли), но особено много в Патагония, където има 22 експедиции. Заедно с аржентинеца от италиански произход Роландо Гариботи, американеца Колин Хейли и сънародника си Елио Орланди (гост в Банско през 2010 г.) се признати в алпийските среди за най-добрите експерти по Патагония.
От двегодишен заживява над 2500 м с родителите си, които стопанисват заслона "Дванадесетте Апостоли" в Доломитите. Салватера продължава семейната традиция и до днес.