1004.2011
Предлагаме ви интервюто за сайта Russianclimb.com на Олег Капитанов – участник и призьор от много шампионати на някогашния Съветски съюз, президент на Федерацията по алпинизъм на Таджикистан през 80-те г. на ХХ век и на Петербург (2001 - 2009).
Олег Капитанов
Олег Викторович е роден на 1 април 1946 г. През 1971-а завършва Ленинградския Електротехнически Институт (ЛЭТИ) и заминава за Таджикистан, където участва в строежа на Нурекската ВЕЦ*. През 1984 г. завършва второ висше образование – спортно в Таджикския държавен институт по физическа култура (Таджикский государственный институт физической культуры, ТГИФК). Четиринадесет години е началник по учебната работа на алпийския лагер “Варзоб”**, две години (1990-1991) – на алпийски лагер “Артуч”***.
С алпинизъм започва да се занимава през 1965 г. От 1974 г. е носител на званието “Майстор на спорта”. Участва в много спасителни акции. Инструктор по алпинизъм I категория. Съдия по състезателно катерене от първа категория. Участник в първенствата по алпинизъм на СССР от 1973 до 1984 г. През 1973 г. заема второ място, 1974-а - второ; 1975-а - трето; 1976-а – трето; 1978-а – първо/ второ; 1979-а – трето; 1982-а – първо; 1984-а – трето. Ръководил е Санкт-Петербургската школа за инструктори по алпинизъм.
- Олег Викторович, кое е главното в алпинизма за Вас?
- Неотдавна четох интервю с един от най-известните и най-авторитетните алпинисти на СССР и Русия, забележителния треньор и мъдър човек Виктор Александрович Солонников. То бе публикувано на сайтовете Russianclimb и RISK. Съгласен съм 100% с оценките на автора за състоянието на съвременния руски алпинизъм. Мога само да прибавя и да споделя моята лична озадаченост по този въпрос. В годините на моята младост най-важно бе участието в различните шампионати – градски, национални, в експедиции, в усвояването на нови планински райони, в премиерни изкачвания. Но с годините се прибави още една много важна тема. Оказва се, че си истински щастлив, когато се намираш в кохортата на такива като тебе чудаци, които са чули и чуват зова на планините. Между тях ти си свой, чувстваш се комфортно, всички те разбират. В преобладаващата си част това са силни, смели момчета, готови винаги и навсякъде да се притекат на помощ. Затова е много важно да оставим след себе си достойна смяна. Това е наш дълг. След разпадането на Съветския съюз на никого не му беше до това и в резултат загубихме цяло поколение алпинисти.
- Кой е най-значимият период във Вашата алпийска биография?
- Безусловно, това е участието ми в строителството на Нурекската водноелектрическа централа в Таджикистан, след като завършиш ЛЭТИ през 1972 г. Това беше уникален хидростроителен проект и огромен всесъюзен строеж. Там станах свидетел на трудовия героизъм на работниците, на дръзки и талантливи решения на ръководителите на обекта и на инженерите. Преди само бях чел за това в известната книга на Н. Островски****. И много неща се измениха в мисленето ми. Започнах с огромно уважение да се отнасям към хората на труда и към специалистите. Това уважение запазих и до ден днешен. Мисля, че ще стигне и до края на живота ми. По онова време с мои съмишленици и с подкрепата на ръководството на строежа създадохме алпийския клуб “Нурак”, в който възпитахме от нулата цяло ново поколение алпинисти и спортни катерачи, които с успех участваха в различни състезания, а в Таджикистан неизменно бяха първи. Това беше период на успешно представяне на нашия отбор в шампионатите на СССР, в изключително интересни експедиции в Централен, Източен и Югозападен Памир, във Фанските планини и Тян-Шан. Това бе незабравимо, ярко и щастливо време.
- Завръщайки се в Санкт Петербург, заварихте пълна разруха на мястото на славния някога ленинградски алпинизъм. Какво Ви подтикна да запретнете ръкави и да започнете да градите отначало?
- Човек може да остане с впечатление, че, според Вас, моята поява в Петербург е била свързана именно с това. Не така. Аз трябваше да бягам от Таджикистан заедно със семейството си, защото там започваше гражданска война. Да не дава Бог никому да изпита подобно нещо! Две седмици се добирахме с багажа си в товарен вагон до Калининград на Балтийско море, където намерихме подслон при моя братовчедка. След известно време в Петербург ме покани моят приятел и партньор по свръзка Юрий Рояк. Работех каквото ми попадне, много често като гурбетчия. Въобще не ми беше до алпинизъм. Обаче, веднъж се оказах на един скален фестивал. Бях потресен от размаха на проявата и от броя на участниците. Помислих си, че ако в спортното катерене нещата изглеждат така, значи в алпинизма са още по-добре. Благодарение на усилията на моя приятел и на благоприятното стечение на обстоятелствата получих жилище в Петербург. Думата “разруха” за тогавашния тамошен алпинизъм е неподходяща. Нещата се случваха много вяло и много бавно. Моят предшественик се стараеше да работи според силите си. Обществената дейност е крайно неблагодарна. Много съветници, но никой не помага, когато се наложи. Ако лидерът не получава подкрепа, в края на краищата се уморява и вдига ръце. Трябва да кажа, че и президент на Петербургската федерация станах пак по стечение на обстоятелствата. Издигнаха ме на тази длъжност, за да не допуснат до нея напълно неподходящ претендент.
За да се възстанови всичко и да се създаде трайна база за новото поколение, трябваха осем години. Нашата управа беше от възрастни хора. Бяха ми необходими опитни люде, защото задачите бяха много сериозни и нямаше място за грешки. Опитите ни да вкараме младежи в управлението завършваха без успех. И тогава взехме правилно, макар рисковано решение. Събрахме всички млади спортисти – от втори разряд до майстори на спорта, и им заявихме, че старото поколение е изпълнило своята мисия - възродило е работата на клубовете, създало е нови шампиони на Русия, подготвило е инструкторски състав, а сега вече е време за младите. “Вземете нещата в свои ръце и градете своето светло настояще и бъдеще” – им казахме. В резултат от една година на кормилото на алпинизма в Петербург е младежта.
- Младежите трудно се справят с обществената работа. Защо?
- Всичко започна от разпадането на Съветския съюз. Беше загубено време, беше загубено едно цяло поколение алпинисти. Беше загубена брънка от веригата и това вече е беда. Много сериозна беда. Новите поколения възприемат всичко от предишните. Ако това не става, всяко звено в алпинизма се развива на самотек и връх взимат личните интереси. Някои отбори постигат добри спортни резултати, но не изпитват желание да се занимават с обществена дейност, защото няма от кого да взимат пример. Сега картината се променя. Необходимо е време. Трябва да изчакаме.
- За какво са федерациите по алпинизъм? Каква е главната им задача?
- Федерацията е обществена организация, която се занимава с развитието и популяризацията на спорта, който се съдържа в името й. Целите, задачите и всичко останало е описано в устава. Това е обединяваща структура, опираща се на своите индивидуални и колективни членове и оказваща им всестранна помощ. Федерацията на Санкт Петербург винаги се е занимавала с това и продължава успешно да работи в тази област. А приоритетите в дейността се определят от висшия й орган – общото събрание.
А що се отнася до Федерацията по алпинизъм на Русия (ФАР), моето лично мнение е, че тя не изпълнява своите функции. Управата, част от чиито членове получават заплата от президента, не може да бъде независима. Такъв колектив обикновено се нарича “джобен” или “марионетен”. Като правило, това е затворена структура, която много бързо се откъсва от основната си дейност, надува бузки и се занимава с частните си интереси – кой с бизнес, кой с печелене на политически “червени” точки, кой присламчвайки се към държавни програми, кой просто с PR в своя полза. И да не ти дава Господ да се окажеш на пътя на някого от тези хора. Започва яростно преследване, каквото наблюдаваме спрямо президента на Петербургската федерация Татяна Тимошенко. Сегашната управа на Руската федерация по алпинизъм е пяна, която или сама ще се спихне, или ще бъде издухана от вятъра на промените.
Що се отнася до популяризацията на алпинизма, в тази област палмата на първенството по право се полага на изключително известния спортист Валерий Розов. Именно неговите забележителни репортажи и филми дават възможност на широка аудитория да узнава за нови планински райони и красиви върхове и за случващото се по тях.
- Една голяма, динамично развиваща се федерация трябва да се справя с нарастващата маса, да обучава начинаещи алпинисти, да организира мероприятия. Вие възродихте Петербургската регионална школа. Какво стана с нея след това?
- Това е много болезнен въпрос за мене. Решението за възраждането на Петербургската школа беше единодушно. Не е възможно развитие на алпинизма без инструктори. Старите си бяха отишли. Нови нямаше. Школата започна да работи успешно. Тя носеше името на един от най-известните методисти Виктор Василиевич Жирнов. Но управата на Руската федерация по алпинизъм реши иначе. Отново наду бузки. Не я интересуваше качествената подготовка на инструктори по места. Решиха: ще създадем централна школа и ще решим въпроса веднъж завинаги. Възглави я Иван Трофимович Душарин, опитен методист, известен алпинист, добър човек. Това създаде надежда за успех. Но той се оказа сам воин на бойното поле. Много бързо стана ясно, че съвременното техническо равнище на алпинист първи разряд отговаря на нивото на някогашния второразрядник. И са необходими около 10 дни, за да научат курсантите техниката на алпинизма. А времетраенето на обучението в школата беше 20 дни. Въпрос: как може в оставащите 10 дни някой да бъде обучен качествено по методика на преподаване на такава нелека дисциплина като алпинизма? Отговор – никак. И лаптопите по масите също не решават въпроса. Трябва да бъде увеличен срокът за обучение. Но тогава никой няма да участва. А какъв е съставът на преподавателите в школата? В нашата регионална школа всички преподаватели бяха инструктори първа категория. Но ръководството на ФАР сметна, че такова качество не го удовлетворява. Нашата школа започваше обучението няколко месеца преди отиването в планината. Но и това им се видя малко. В момента управата на ФАР може да прокара всяко свое решение, създавайки илюзия за изключителност. По този начин регионалните федерации бяха лишени от възможността на имат свои инструкторски школи и да организират лагер-сборове, след участие в които можеше да се получи инструкторска правоспособност.
Сега няколко думи за масовостта. Масовост на алпинизма имаше единствено в СССР. Сега това понятие въобще не е на дневен ред. Ако се увеличи броят на федерациите, като бъдат взети под крилото й нови направления, ФАР трябва да смени името си. Проблемът за масовостта не може да се реши и чрез детско-юношеските школи, защото това не е туризъм. Ако се случи нещастие, правораздавателните органи винаги ще бъдат на страната на потърпевшите.
- Какво ще кажете за днешния спортен алпинизъм?
- Спортен алпинизъм означава състезания. Моето поколение хвана разцвета на спортния алпинизъм. Имаше пълноценни и равностойни отбори във всички класове. Имаше пълноценни отборни състезания във всички класове – скален, технически, височинно-технически и височинен, които бяха разграничени чрез височината. Появи се и формата за събиране на отборите на едно място и за провеждане на състезанието в едно и също време. Кое беше положителното? За първи път отборите се събираха заедно и можеха да се убедят, че са достойни един за друг. Но това беше всичко. Задължителната програма показа с какви огромни рискове се сблъскват младите алпинисти, когато има лимит от време. Имаше толкова много нарушения, че косите ми се изправят. И аз не съм бил изключение от общото правило. Сега няма такива неща. По настояване на участниците и треньорите опитен екип от съдии подготвя маршрутите, които влизат в задължителната програма. И това я прави безопасна. Но какво следва по-нататък? Погледнете методиката на съдийството – какво ли няма в нея... Но на практика нещата са коренно различни. Критериите се изкористяват и всичко се свежда до броя на изкачванията за определен отрязък от време. Почти всички първенства от този род завършват със съдийски скандали. Според мене такъв шампионат може да бъде заменен от конкурс. Иначе той ще се превърне в декоративен.
Зимният клас? Когато питам момчетата колко въжета са изкачили свободно, те ми отговарят “Нито метър”. Какво да говорим? Това също е конкурс, само че за воля за победа.
Задочните шампионати*****? За тях дори не ми се иска да говоря. Невъзможно е да се сравнява несъпоставимото – например Яридаг с пик Комунизъм. И т. н.
- Защо безстрашни в планината хора като алпинистите толкова равнодушно се отнасят към федерацията, която предлага съмнителен продукт?
- За моето поколение мога да кажа следното: това не е нашият спорт, под достойнството ни е да доказваме каквото и да било на дребни хора и нищожества. Младите са равнодушни, защото още са съвсем малко. Но именно от тях, от тези дръзки, стремителни, амбициозни и напористи хора зависи бъдещето на алпинизма. Струва ми се, че е дошло времето и вие, създателите на спортни сайтове, да им помогнете да се проявят. Организирайте форуми, целенасочени дискусии, допитвания и анкети. Трябва да се разбере какъв алпинизъм е необходим на младежта. Мисля, че ще има приятни изненади.
С Олег Викторович беседва Елена Лалетина, www.Russianclimb.com
24 марта 2011 г., Санкт Петербург
P. S. Ако сте обърнали внимание Олег Викторович използва името Ярыдаг - именно така (а не Ерыдаг) са наричали планината някога (бел. Елена Лалетина).
-----------------------
*Нурекската ВЕЦ (Нурекская ГЭС) – водноелектрическа централа близо до град Нурек в Таджикистан на река Вахш. Мощността й е 3000 МВт (девет турбини по 330 МВт) и произвежда около три четвърти от електроенергията в страната. Проектирана е през 50-те години на ХХ век. Строителството й започва през 1961 г. и е обявено за “всесъюзен ударен комсомолски строеж”. В експлоатация е пусната през 1972 г., последната турбина действа от 1979 г. Площта на Нурекското водохранилище е 98 км², обемът му – 10,5 км3, дължината – около 70 км. Височината на язовирната стена е 300 метра и това я прави най-високата от насипен тип в света.
**“Варзоб” - алпийски лагер в долината на едноименната река, наричана още Душанбинка и Дюшамбедаря, извираща от Хисарския хребет (Гиссарский хребет) в западната част на Памиро-Алайската планинска система.
*** “Артуч” е алпийски лагер във Фанските планини (Памиро-Алай), на 2200 м, повече – на www.asia-travel.uz/our-camps/alpine-camp-artuch/
**** Става дума за автобиографичната книга “Как се каляваше стоманата” (“Как закалялась сталь”, 1932 г.) на съветския писател Николай Алексеевич Островски (1904-1936), която е едно от най-ярките и най-типичните произведения на социалистическия реализъм.
***** При задочните шампионати отборите катерят по различно време на различни места, а съдийската комисия изготвя класиране въз основа на представени отчети.
Превод и бележки: Петър Атанасов
Олег Капитанов
Олег Викторович е роден на 1 април 1946 г. През 1971-а завършва Ленинградския Електротехнически Институт (ЛЭТИ) и заминава за Таджикистан, където участва в строежа на Нурекската ВЕЦ*. През 1984 г. завършва второ висше образование – спортно в Таджикския държавен институт по физическа култура (Таджикский государственный институт физической культуры, ТГИФК). Четиринадесет години е началник по учебната работа на алпийския лагер “Варзоб”**, две години (1990-1991) – на алпийски лагер “Артуч”***.
С алпинизъм започва да се занимава през 1965 г. От 1974 г. е носител на званието “Майстор на спорта”. Участва в много спасителни акции. Инструктор по алпинизъм I категория. Съдия по състезателно катерене от първа категория. Участник в първенствата по алпинизъм на СССР от 1973 до 1984 г. През 1973 г. заема второ място, 1974-а - второ; 1975-а - трето; 1976-а – трето; 1978-а – първо/ второ; 1979-а – трето; 1982-а – първо; 1984-а – трето. Ръководил е Санкт-Петербургската школа за инструктори по алпинизъм.
- Олег Викторович, кое е главното в алпинизма за Вас?
- Неотдавна четох интервю с един от най-известните и най-авторитетните алпинисти на СССР и Русия, забележителния треньор и мъдър човек Виктор Александрович Солонников. То бе публикувано на сайтовете Russianclimb и RISK. Съгласен съм 100% с оценките на автора за състоянието на съвременния руски алпинизъм. Мога само да прибавя и да споделя моята лична озадаченост по този въпрос. В годините на моята младост най-важно бе участието в различните шампионати – градски, национални, в експедиции, в усвояването на нови планински райони, в премиерни изкачвания. Но с годините се прибави още една много важна тема. Оказва се, че си истински щастлив, когато се намираш в кохортата на такива като тебе чудаци, които са чули и чуват зова на планините. Между тях ти си свой, чувстваш се комфортно, всички те разбират. В преобладаващата си част това са силни, смели момчета, готови винаги и навсякъде да се притекат на помощ. Затова е много важно да оставим след себе си достойна смяна. Това е наш дълг. След разпадането на Съветския съюз на никого не му беше до това и в резултат загубихме цяло поколение алпинисти.
- Кой е най-значимият период във Вашата алпийска биография?
- Безусловно, това е участието ми в строителството на Нурекската водноелектрическа централа в Таджикистан, след като завършиш ЛЭТИ през 1972 г. Това беше уникален хидростроителен проект и огромен всесъюзен строеж. Там станах свидетел на трудовия героизъм на работниците, на дръзки и талантливи решения на ръководителите на обекта и на инженерите. Преди само бях чел за това в известната книга на Н. Островски****. И много неща се измениха в мисленето ми. Започнах с огромно уважение да се отнасям към хората на труда и към специалистите. Това уважение запазих и до ден днешен. Мисля, че ще стигне и до края на живота ми. По онова време с мои съмишленици и с подкрепата на ръководството на строежа създадохме алпийския клуб “Нурак”, в който възпитахме от нулата цяло ново поколение алпинисти и спортни катерачи, които с успех участваха в различни състезания, а в Таджикистан неизменно бяха първи. Това беше период на успешно представяне на нашия отбор в шампионатите на СССР, в изключително интересни експедиции в Централен, Източен и Югозападен Памир, във Фанските планини и Тян-Шан. Това бе незабравимо, ярко и щастливо време.
- Завръщайки се в Санкт Петербург, заварихте пълна разруха на мястото на славния някога ленинградски алпинизъм. Какво Ви подтикна да запретнете ръкави и да започнете да градите отначало?
- Човек може да остане с впечатление, че, според Вас, моята поява в Петербург е била свързана именно с това. Не така. Аз трябваше да бягам от Таджикистан заедно със семейството си, защото там започваше гражданска война. Да не дава Бог никому да изпита подобно нещо! Две седмици се добирахме с багажа си в товарен вагон до Калининград на Балтийско море, където намерихме подслон при моя братовчедка. След известно време в Петербург ме покани моят приятел и партньор по свръзка Юрий Рояк. Работех каквото ми попадне, много често като гурбетчия. Въобще не ми беше до алпинизъм. Обаче, веднъж се оказах на един скален фестивал. Бях потресен от размаха на проявата и от броя на участниците. Помислих си, че ако в спортното катерене нещата изглеждат така, значи в алпинизма са още по-добре. Благодарение на усилията на моя приятел и на благоприятното стечение на обстоятелствата получих жилище в Петербург. Думата “разруха” за тогавашния тамошен алпинизъм е неподходяща. Нещата се случваха много вяло и много бавно. Моят предшественик се стараеше да работи според силите си. Обществената дейност е крайно неблагодарна. Много съветници, но никой не помага, когато се наложи. Ако лидерът не получава подкрепа, в края на краищата се уморява и вдига ръце. Трябва да кажа, че и президент на Петербургската федерация станах пак по стечение на обстоятелствата. Издигнаха ме на тази длъжност, за да не допуснат до нея напълно неподходящ претендент.
За да се възстанови всичко и да се създаде трайна база за новото поколение, трябваха осем години. Нашата управа беше от възрастни хора. Бяха ми необходими опитни люде, защото задачите бяха много сериозни и нямаше място за грешки. Опитите ни да вкараме младежи в управлението завършваха без успех. И тогава взехме правилно, макар рисковано решение. Събрахме всички млади спортисти – от втори разряд до майстори на спорта, и им заявихме, че старото поколение е изпълнило своята мисия - възродило е работата на клубовете, създало е нови шампиони на Русия, подготвило е инструкторски състав, а сега вече е време за младите. “Вземете нещата в свои ръце и градете своето светло настояще и бъдеще” – им казахме. В резултат от една година на кормилото на алпинизма в Петербург е младежта.
- Младежите трудно се справят с обществената работа. Защо?
- Всичко започна от разпадането на Съветския съюз. Беше загубено време, беше загубено едно цяло поколение алпинисти. Беше загубена брънка от веригата и това вече е беда. Много сериозна беда. Новите поколения възприемат всичко от предишните. Ако това не става, всяко звено в алпинизма се развива на самотек и връх взимат личните интереси. Някои отбори постигат добри спортни резултати, но не изпитват желание да се занимават с обществена дейност, защото няма от кого да взимат пример. Сега картината се променя. Необходимо е време. Трябва да изчакаме.
- За какво са федерациите по алпинизъм? Каква е главната им задача?
- Федерацията е обществена организация, която се занимава с развитието и популяризацията на спорта, който се съдържа в името й. Целите, задачите и всичко останало е описано в устава. Това е обединяваща структура, опираща се на своите индивидуални и колективни членове и оказваща им всестранна помощ. Федерацията на Санкт Петербург винаги се е занимавала с това и продължава успешно да работи в тази област. А приоритетите в дейността се определят от висшия й орган – общото събрание.
А що се отнася до Федерацията по алпинизъм на Русия (ФАР), моето лично мнение е, че тя не изпълнява своите функции. Управата, част от чиито членове получават заплата от президента, не може да бъде независима. Такъв колектив обикновено се нарича “джобен” или “марионетен”. Като правило, това е затворена структура, която много бързо се откъсва от основната си дейност, надува бузки и се занимава с частните си интереси – кой с бизнес, кой с печелене на политически “червени” точки, кой присламчвайки се към държавни програми, кой просто с PR в своя полза. И да не ти дава Господ да се окажеш на пътя на някого от тези хора. Започва яростно преследване, каквото наблюдаваме спрямо президента на Петербургската федерация Татяна Тимошенко. Сегашната управа на Руската федерация по алпинизъм е пяна, която или сама ще се спихне, или ще бъде издухана от вятъра на промените.
Що се отнася до популяризацията на алпинизма, в тази област палмата на първенството по право се полага на изключително известния спортист Валерий Розов. Именно неговите забележителни репортажи и филми дават възможност на широка аудитория да узнава за нови планински райони и красиви върхове и за случващото се по тях.
- Една голяма, динамично развиваща се федерация трябва да се справя с нарастващата маса, да обучава начинаещи алпинисти, да организира мероприятия. Вие възродихте Петербургската регионална школа. Какво стана с нея след това?
- Това е много болезнен въпрос за мене. Решението за възраждането на Петербургската школа беше единодушно. Не е възможно развитие на алпинизма без инструктори. Старите си бяха отишли. Нови нямаше. Школата започна да работи успешно. Тя носеше името на един от най-известните методисти Виктор Василиевич Жирнов. Но управата на Руската федерация по алпинизъм реши иначе. Отново наду бузки. Не я интересуваше качествената подготовка на инструктори по места. Решиха: ще създадем централна школа и ще решим въпроса веднъж завинаги. Възглави я Иван Трофимович Душарин, опитен методист, известен алпинист, добър човек. Това създаде надежда за успех. Но той се оказа сам воин на бойното поле. Много бързо стана ясно, че съвременното техническо равнище на алпинист първи разряд отговаря на нивото на някогашния второразрядник. И са необходими около 10 дни, за да научат курсантите техниката на алпинизма. А времетраенето на обучението в школата беше 20 дни. Въпрос: как може в оставащите 10 дни някой да бъде обучен качествено по методика на преподаване на такава нелека дисциплина като алпинизма? Отговор – никак. И лаптопите по масите също не решават въпроса. Трябва да бъде увеличен срокът за обучение. Но тогава никой няма да участва. А какъв е съставът на преподавателите в школата? В нашата регионална школа всички преподаватели бяха инструктори първа категория. Но ръководството на ФАР сметна, че такова качество не го удовлетворява. Нашата школа започваше обучението няколко месеца преди отиването в планината. Но и това им се видя малко. В момента управата на ФАР може да прокара всяко свое решение, създавайки илюзия за изключителност. По този начин регионалните федерации бяха лишени от възможността на имат свои инструкторски школи и да организират лагер-сборове, след участие в които можеше да се получи инструкторска правоспособност.
Сега няколко думи за масовостта. Масовост на алпинизма имаше единствено в СССР. Сега това понятие въобще не е на дневен ред. Ако се увеличи броят на федерациите, като бъдат взети под крилото й нови направления, ФАР трябва да смени името си. Проблемът за масовостта не може да се реши и чрез детско-юношеските школи, защото това не е туризъм. Ако се случи нещастие, правораздавателните органи винаги ще бъдат на страната на потърпевшите.
- Какво ще кажете за днешния спортен алпинизъм?
- Спортен алпинизъм означава състезания. Моето поколение хвана разцвета на спортния алпинизъм. Имаше пълноценни и равностойни отбори във всички класове. Имаше пълноценни отборни състезания във всички класове – скален, технически, височинно-технически и височинен, които бяха разграничени чрез височината. Появи се и формата за събиране на отборите на едно място и за провеждане на състезанието в едно и също време. Кое беше положителното? За първи път отборите се събираха заедно и можеха да се убедят, че са достойни един за друг. Но това беше всичко. Задължителната програма показа с какви огромни рискове се сблъскват младите алпинисти, когато има лимит от време. Имаше толкова много нарушения, че косите ми се изправят. И аз не съм бил изключение от общото правило. Сега няма такива неща. По настояване на участниците и треньорите опитен екип от съдии подготвя маршрутите, които влизат в задължителната програма. И това я прави безопасна. Но какво следва по-нататък? Погледнете методиката на съдийството – какво ли няма в нея... Но на практика нещата са коренно различни. Критериите се изкористяват и всичко се свежда до броя на изкачванията за определен отрязък от време. Почти всички първенства от този род завършват със съдийски скандали. Според мене такъв шампионат може да бъде заменен от конкурс. Иначе той ще се превърне в декоративен.
Зимният клас? Когато питам момчетата колко въжета са изкачили свободно, те ми отговарят “Нито метър”. Какво да говорим? Това също е конкурс, само че за воля за победа.
Задочните шампионати*****? За тях дори не ми се иска да говоря. Невъзможно е да се сравнява несъпоставимото – например Яридаг с пик Комунизъм. И т. н.
- Защо безстрашни в планината хора като алпинистите толкова равнодушно се отнасят към федерацията, която предлага съмнителен продукт?
- За моето поколение мога да кажа следното: това не е нашият спорт, под достойнството ни е да доказваме каквото и да било на дребни хора и нищожества. Младите са равнодушни, защото още са съвсем малко. Но именно от тях, от тези дръзки, стремителни, амбициозни и напористи хора зависи бъдещето на алпинизма. Струва ми се, че е дошло времето и вие, създателите на спортни сайтове, да им помогнете да се проявят. Организирайте форуми, целенасочени дискусии, допитвания и анкети. Трябва да се разбере какъв алпинизъм е необходим на младежта. Мисля, че ще има приятни изненади.
С Олег Викторович беседва Елена Лалетина, www.Russianclimb.com
24 марта 2011 г., Санкт Петербург
P. S. Ако сте обърнали внимание Олег Викторович използва името Ярыдаг - именно така (а не Ерыдаг) са наричали планината някога (бел. Елена Лалетина).
-----------------------
*Нурекската ВЕЦ (Нурекская ГЭС) – водноелектрическа централа близо до град Нурек в Таджикистан на река Вахш. Мощността й е 3000 МВт (девет турбини по 330 МВт) и произвежда около три четвърти от електроенергията в страната. Проектирана е през 50-те години на ХХ век. Строителството й започва през 1961 г. и е обявено за “всесъюзен ударен комсомолски строеж”. В експлоатация е пусната през 1972 г., последната турбина действа от 1979 г. Площта на Нурекското водохранилище е 98 км², обемът му – 10,5 км3, дължината – около 70 км. Височината на язовирната стена е 300 метра и това я прави най-високата от насипен тип в света.
**“Варзоб” - алпийски лагер в долината на едноименната река, наричана още Душанбинка и Дюшамбедаря, извираща от Хисарския хребет (Гиссарский хребет) в западната част на Памиро-Алайската планинска система.
*** “Артуч” е алпийски лагер във Фанските планини (Памиро-Алай), на 2200 м, повече – на www.asia-travel.uz/our-camps/alpine-camp-artuch/
**** Става дума за автобиографичната книга “Как се каляваше стоманата” (“Как закалялась сталь”, 1932 г.) на съветския писател Николай Алексеевич Островски (1904-1936), която е едно от най-ярките и най-типичните произведения на социалистическия реализъм.
***** При задочните шампионати отборите катерят по различно време на различни места, а съдийската комисия изготвя класиране въз основа на представени отчети.
Превод и бележки: Петър Атанасов
Добави коментар