Предлагаме ви текст на Клод Гардиен – главен редактор на френското списание “Вертикал”. В него той поставя въпроса накъде върви хималайският алпинизъм и докъде би стигнал в следващите години.




Клод Гардиен

Отлично си спомням своето първо посещение в Непал. В едно бедно непалско селище в Лангтанг за свое огромно изумление видях писта за излитане и кацане на самолети. В тази отдалечена хималайска долина беше настъпил контакт между две цивилизации. И не е чудно, че мнозина местни жители бяха видели самолет за първи път в живота си много преди да са виждали автомобил.

С времето още една писта се появи в Лукла. Малко след това хеликоптери започнаха да превозват пътници до Намче. А по-късно – направо до базовия лагер. И не е чудно, че еволюцията в усвояването на Хималаите беше ознаменувана дори с кацане на вертолет на Еверест. От този момент в главите на мнозина започна да се оформя идеята за създаване на въздушна спасителна служба в Непал.

Днес тя е осъществена чрез успешните спасителни акции на височина малко под 7000 м. По този начин в алпинизма, по-точно в хималаизма, беше отворена нова страница и започна нова ера. Това обстоятелство може да буди радост. Но и съжаление. Едно е ясно – епохата на безкомпромисните отношения на алпиниста с планината приключи. Трагичният изход на голяма височина вече не е единственият вариант за развитие на ситуацията. Спасението става все повече и повече вероятно.

От спортна гледна точка това обстоятелство, разбира се, намалява ангажираността на спортистите, които балансират върху острието на бръснача. . “Зоната на смърта” се топи както ледената шапка на планината. Тя остъпва все по-нагоре, докато не изчезне напълно с изобретяването на машини, способни да спасяват хора от 8848 метра височина. От този момент всички постижения в “големия алпинизъм” ще трябва да бъдат разглеждани и преценявани през призмата на “модерните обстоятелства”.

Възможността за спасяване в екстрени ситуации може би ще подтикне “ползвателите” на нормалните пътища към изкачвания на осемхилядниците по нови, непознати и непреминавани маршрути. Засега не е ясно какъв ще е резултатът. Но независимо от това приключнията, които помним от книгите, ще започнат да изчезват от алпийския хоризонт. За съжаление, Хиламалите бяха последните планини, в които можехме да наблюдаваме и да практикуваме “честен алпинизъм”!

По всичко личи, че новата ера е настъпила. Апа Шерпа за двадесети път се изкачи на Еверест. Той направи това за своята кариера, но и за да придаде на гласа си още по-голяма тежест. След връщането си в Катманду, в свое интервю, той напомни на широката общественост необходимостта от запазване на уважението към планините. Нашите ценности не значат абсолютно нищо за огромна част от света. Ние мерим случващото се не с универсалните мерки, а със свой, твърде късичък аршин.

Нека се постараем да оставим Хималаите колкото се може по-дълго време диви. Именно такива, каквито ги познаваме, обичаме и мечтаем за тях.