“След 12 дни лошо време, слънцето се показа в района на Броуд пик за един ден (20 януари) и вятърът утихна. Но всичко свърши. Отново нахлуха облаци. Долу духа силен вятър. Нагоре беснее ураган. Кога ще е следващият “прозорец” хубаво време?


Не се знае. До края на януари метеоролозите не предвиждат подобрение. Какво ще е времето през февруари? Метеоролозите не правят толкова дългосрочни прогнози, защото не биха били достоверни.

Участниците в експедицията трябва да се справят с тежък изпит по издръжливост. Планината ни учи на смирение...”

Това пише на 23 януари Артур Хайзер, ръководителят на малкия, тричленен полско-канадски-екип, който прави опит за първо зимно изкачване на дванадесетия връх в света. И продължава: “Трябва да изчакаме със спокойствието на покерджии и тогава успехът ще е сигурен. Просто не трябва да се нервираме, да проявяваме нетърпение. Не можем да направим фалстарт, както и не можем да се предадем без причина, само заради това, че в базовия лагер е скучно.

Запасите ни от някои храни намаляват. Трябва да долети хеликоптер, а го няма. Командването на полка е сменено и разговорите с новите шефове са трудни. Може би хеликоптерът ще пристигне? Засега виждаме, че времето не е подходящо за това. При евентуалното му идване очакваме да ни докара въжетата, които чакат на летището в Скарду, а така също храна, тоалетна хартия, свещ за генератора и още няколко дреболии.

В базовия лагер положението не е розово. Студено е. Спалните чували се заскрежават. Сутрин са влажни и през деня не могат да изсъхнат. Дрехите ни са вече мръсни и смърдящи. Спалните чували – също. Всичко изградено и организирано в началото постепенно се разпада. Моето леговище потъва в леда. Палатката, която ни служеше за баня, рухна. Започва да се чувства липсата на отделни неща. И тази скука. С една дума – не е лесно. Но не се отказваме от намерението да издържим. Никой не се оплаква”.