3007.2008
“Италия си отдъхна! Всичко свърши! При това с хепиенд. Планината-убиец пусна Нонес и Керер от смъртоносните си обятия” – така писаха много вестници и информационни сайтове на 25 юли т. г.
Наистина, щастлив край имаше одисеята на италианските алпинисти Валтер Нонес и Симон Керер, които загубиха партньора си Карл Унтеркирхер* и се оказаха в крайно трудна ситуация на Нанга Парбат от север. В четвъртък, 24 юли в 09.00 часа на 5700 м успешно приключи операцията за тяхното спасяване, в която участваха хеликоптери на пакистанските Военно-въздушни сили.
Президентът на Италия Джорджо Наполитано се е свърза със Агостино да Поленца, Силвио Мондинели и Маурицио Гало, които организираха акцията, с молба да предадат неговата благодарност на всички, които имат участие в спасяването на двамата италианци.
В самото начало на тазгодишния сезон в Западните Хималаи и Каракорум, който започва около средата на юни, Унтеркирхер, Нонес и Керер прокараха премиерен маршрут по западното ребро на Чонгра пик (6832 м) в Пакистан. Италианците действаха в алпийски стил и имаха много големи проблеми с необичайно високите температури, които бяха превърнали снега, особено в долните фрагменти от маршрута, в много трудна за преодоляване субстанция. Изкачването им бе второ в историята – след първото на японци през далечната 1971 г.
Но това бе само “загрявка” преди голямата им цел – премиерен маршрут по северната или Ракхиотската стена на най-западния осемхилядник и смятан за един от най-опасните върхове в света Нанга Парбат (8125 м). Новият тур трябваше да премине по изключително впечатляващото ребро в централната част на стената, наречено Вал ди Фиеме (от името на една от главните долини в Доломитите, по която тече река Авизио, ляв приток на Адидже, между масивите Лагораи и Латемар), след неуспешния опит на алпинисти от този район за преодоляването му през 1988 г.
В последното съобщение за сайта на експедицията Карл Унтеркирхер (роден на 27 август 1970 г.) писа, че изпитва нервност преди изкачването и се безпокои от нестабилното състояние на леда по маршрута. “От подножието всичко изглежда много трудно и в известна степен съм обезкуражен – отбеляза Карл на 12 юли т. г. – Това е крайно опасна мисия...”
На 15 юли, в условията на снеговалеж и лоша видимост, се случи непоправимото. На 6400 м Карл падна в ледникова пукнатина, след като под краката му се срути снежно-леденият мост над нея. Двамата му спътници веднага се опитаха да му помогнат. Без резултат... Те прекараха на мястото цялата нощ в безплодни усилия. На сутринта бяха принудени да се погрижат за собственото си оцеляване. Но се оказа, че пресният сняг е превърнал пътя обратно в смъртоносен капан заради огромната лавинна опасност. Оставаше им единствено възможността да продължат нагоре, до около 7000 м, към място, откъдето могат да предприемат рискован траверс, за да търсят безопасен път за слизане до подножието.
Нонес и Керер се свързаха по сателитния телефон със съпругата на Карл и мениджъра му, за да съобщят за станалото. За себе си казаха, че се придвижват към 7000 м. Но връзката неочаквано се разпадна – вероятно поради изтощаване на батериите на телефона.
По това време в Италия – без суетене и без истерични излияния в медиите (както е при нормалните хора в нормалните страни) – бе поставен въпросът за спасителна акция. С организацията й се зае изключително авторитетната фондация “Everest-K2-CNR”. Италианското министерство на външните работи декларира подкрепата си. Начело на начинанието застана един от най-силните височинни алпинисти в света Силвио Мондинели (имащ в актива си Хималайската корона, т. е. изкачвания на всичките 14 осемхилядника). С координацията се нагърби Агостино да Поленца, ръководител на няколко десетки спортни и изследователски експедиции в най-високите планини.
Италианската спасителна група пристигна в Исламабад на 17 юли вечерта. На 18-ти беше в базовия лагер. С помощта на Пакистанския алпийски клуб бе осигурена помощта на вертолети на пакистанските ВВС и на около десетима от най-силните местни алпинисти и височинни носачи. Но лошото времето задълго блокира опитите за оказване на помощ.
В Италия инцидентът събуди спомена за друга жертва на Нанга Парбат – Гюнтер Меснер, брата на Райнхолд Меснер. Както е известно, той загива през 1970 г. на слизане, след премиерно изкачване по южната или Рупалската стена на върха. Тогава Райнхолд е обвинен от някои участници в експедицията, че е изоставил своя брат и не е направил необходимото за неговото спасяване. “Години наред върху мене се нахвърляха, че не съм действал както е трябвало, но не беше така – заяви Райнхолд Меснер пред “Corriere della Sera”. – Искрено се надявам, че другарите на Унтеркирхер няма да станат обект на подобна критика и несправедливи нападки. Карл е мъртъв, погребан е в снеговете. Какво могат да направят партньорите му? Тяхно право и задължение да спасят собствения си живот”.
Съпругата на Карл - Зилке, заяви: “Вярвам, че Валтер и Симон са направили всичко, за да го спасят”.
Но най-важно за измъкването от бялата преизподня на Нанга Парбат се оказа адекватното поведение на Нонес и Керер. Те бяха тръгнали на изкачване в чист алпийски стил – в рамките на един опит (“one push”), без предварителна обработка на маршрута с парапети, без постоянни лагери, без услугите на височинни носачи. Т. е. носеха на собствените си гърбове достатъчно количество храна и гориво. И най-важното – нито за миг не загубиха самообладание, а продължиха да се движат и да се борят за живота си.
Това им позволи да преживеят няколкото безкрайни дни на лошо време – до утрото на 24 юли. В 05.00 часа двамата напуснаха мястото на последния си бивак, преодоляха сериозните трудности на слизане с катерене, а после със ски се спуснаха до 5700 м. Там бяха видени с бинокъл от Силвио Мондинели. Двамата с Маурицио Гало веднага предприеха разузнавателен полет. При второто и третото излитане на машината Валтер и Симон бяха свалени до подножието.
Така Нанга Парбат отново потвърди репутацията си на “Планина-убиец”, особено на немски говорещи алпинисти (Унтеркирхер, Нонес и Керер са от немскиговорещата северна италианска провинция Южен Тирол или Трентино Алто Адидже). Не случайно този връх се нарича и “Немската съдбовна планина”. Като оставим настрана тези емоционални оценки, Нанга Парбат по ред причини, свързани с климатичните особености на райони и релефа на масива, е връх, който много трудно допуска някого до себе си. Но още по-трудно го пуска да си ходи.
Петър Атанасов
--------------
*Карл Унтрекирхер е добре познат у нас благодарение на постиженията си, някои вписани в Книгата на Гинес (като изкачванията му на Еверест и К-2 в един сезон, през 2004 г., в рамките само на 63 дни), но също така и от великолепния филм “Тайната на Гениен – експедиция към свещената планина”, Италия, 2007, Армин Видман, 45’ (“Das Geheimnis des Genyen – Expedition zum Heiligen Berg”, Italy, 2007, Armin Widmann, 45’), показан на миналогодишния Седми международен фестивал на планинарския филм в Банско. Негови герои също са Симон Керер и Валтер Нонес.
Наистина, щастлив край имаше одисеята на италианските алпинисти Валтер Нонес и Симон Керер, които загубиха партньора си Карл Унтеркирхер* и се оказаха в крайно трудна ситуация на Нанга Парбат от север. В четвъртък, 24 юли в 09.00 часа на 5700 м успешно приключи операцията за тяхното спасяване, в която участваха хеликоптери на пакистанските Военно-въздушни сили.
Президентът на Италия Джорджо Наполитано се е свърза със Агостино да Поленца, Силвио Мондинели и Маурицио Гало, които организираха акцията, с молба да предадат неговата благодарност на всички, които имат участие в спасяването на двамата италианци.
В самото начало на тазгодишния сезон в Западните Хималаи и Каракорум, който започва около средата на юни, Унтеркирхер, Нонес и Керер прокараха премиерен маршрут по западното ребро на Чонгра пик (6832 м) в Пакистан. Италианците действаха в алпийски стил и имаха много големи проблеми с необичайно високите температури, които бяха превърнали снега, особено в долните фрагменти от маршрута, в много трудна за преодоляване субстанция. Изкачването им бе второ в историята – след първото на японци през далечната 1971 г.
Но това бе само “загрявка” преди голямата им цел – премиерен маршрут по северната или Ракхиотската стена на най-западния осемхилядник и смятан за един от най-опасните върхове в света Нанга Парбат (8125 м). Новият тур трябваше да премине по изключително впечатляващото ребро в централната част на стената, наречено Вал ди Фиеме (от името на една от главните долини в Доломитите, по която тече река Авизио, ляв приток на Адидже, между масивите Лагораи и Латемар), след неуспешния опит на алпинисти от този район за преодоляването му през 1988 г.
В последното съобщение за сайта на експедицията Карл Унтеркирхер (роден на 27 август 1970 г.) писа, че изпитва нервност преди изкачването и се безпокои от нестабилното състояние на леда по маршрута. “От подножието всичко изглежда много трудно и в известна степен съм обезкуражен – отбеляза Карл на 12 юли т. г. – Това е крайно опасна мисия...”
На 15 юли, в условията на снеговалеж и лоша видимост, се случи непоправимото. На 6400 м Карл падна в ледникова пукнатина, след като под краката му се срути снежно-леденият мост над нея. Двамата му спътници веднага се опитаха да му помогнат. Без резултат... Те прекараха на мястото цялата нощ в безплодни усилия. На сутринта бяха принудени да се погрижат за собственото си оцеляване. Но се оказа, че пресният сняг е превърнал пътя обратно в смъртоносен капан заради огромната лавинна опасност. Оставаше им единствено възможността да продължат нагоре, до около 7000 м, към място, откъдето могат да предприемат рискован траверс, за да търсят безопасен път за слизане до подножието.
Нонес и Керер се свързаха по сателитния телефон със съпругата на Карл и мениджъра му, за да съобщят за станалото. За себе си казаха, че се придвижват към 7000 м. Но връзката неочаквано се разпадна – вероятно поради изтощаване на батериите на телефона.
По това време в Италия – без суетене и без истерични излияния в медиите (както е при нормалните хора в нормалните страни) – бе поставен въпросът за спасителна акция. С организацията й се зае изключително авторитетната фондация “Everest-K2-CNR”. Италианското министерство на външните работи декларира подкрепата си. Начело на начинанието застана един от най-силните височинни алпинисти в света Силвио Мондинели (имащ в актива си Хималайската корона, т. е. изкачвания на всичките 14 осемхилядника). С координацията се нагърби Агостино да Поленца, ръководител на няколко десетки спортни и изследователски експедиции в най-високите планини.
Италианската спасителна група пристигна в Исламабад на 17 юли вечерта. На 18-ти беше в базовия лагер. С помощта на Пакистанския алпийски клуб бе осигурена помощта на вертолети на пакистанските ВВС и на около десетима от най-силните местни алпинисти и височинни носачи. Но лошото времето задълго блокира опитите за оказване на помощ.
В Италия инцидентът събуди спомена за друга жертва на Нанга Парбат – Гюнтер Меснер, брата на Райнхолд Меснер. Както е известно, той загива през 1970 г. на слизане, след премиерно изкачване по южната или Рупалската стена на върха. Тогава Райнхолд е обвинен от някои участници в експедицията, че е изоставил своя брат и не е направил необходимото за неговото спасяване. “Години наред върху мене се нахвърляха, че не съм действал както е трябвало, но не беше така – заяви Райнхолд Меснер пред “Corriere della Sera”. – Искрено се надявам, че другарите на Унтеркирхер няма да станат обект на подобна критика и несправедливи нападки. Карл е мъртъв, погребан е в снеговете. Какво могат да направят партньорите му? Тяхно право и задължение да спасят собствения си живот”.
Съпругата на Карл - Зилке, заяви: “Вярвам, че Валтер и Симон са направили всичко, за да го спасят”.
Но най-важно за измъкването от бялата преизподня на Нанга Парбат се оказа адекватното поведение на Нонес и Керер. Те бяха тръгнали на изкачване в чист алпийски стил – в рамките на един опит (“one push”), без предварителна обработка на маршрута с парапети, без постоянни лагери, без услугите на височинни носачи. Т. е. носеха на собствените си гърбове достатъчно количество храна и гориво. И най-важното – нито за миг не загубиха самообладание, а продължиха да се движат и да се борят за живота си.
Това им позволи да преживеят няколкото безкрайни дни на лошо време – до утрото на 24 юли. В 05.00 часа двамата напуснаха мястото на последния си бивак, преодоляха сериозните трудности на слизане с катерене, а после със ски се спуснаха до 5700 м. Там бяха видени с бинокъл от Силвио Мондинели. Двамата с Маурицио Гало веднага предприеха разузнавателен полет. При второто и третото излитане на машината Валтер и Симон бяха свалени до подножието.
Така Нанга Парбат отново потвърди репутацията си на “Планина-убиец”, особено на немски говорещи алпинисти (Унтеркирхер, Нонес и Керер са от немскиговорещата северна италианска провинция Южен Тирол или Трентино Алто Адидже). Не случайно този връх се нарича и “Немската съдбовна планина”. Като оставим настрана тези емоционални оценки, Нанга Парбат по ред причини, свързани с климатичните особености на райони и релефа на масива, е връх, който много трудно допуска някого до себе си. Но още по-трудно го пуска да си ходи.
Петър Атанасов
--------------
*Карл Унтрекирхер е добре познат у нас благодарение на постиженията си, някои вписани в Книгата на Гинес (като изкачванията му на Еверест и К-2 в един сезон, през 2004 г., в рамките само на 63 дни), но също така и от великолепния филм “Тайната на Гениен – експедиция към свещената планина”, Италия, 2007, Армин Видман, 45’ (“Das Geheimnis des Genyen – Expedition zum Heiligen Berg”, Italy, 2007, Armin Widmann, 45’), показан на миналогодишния Седми международен фестивал на планинарския филм в Банско. Негови герои също са Симон Керер и Валтер Нонес.
Добави коментар