"В моя странен занаят има статии, които не би искал да напишеш никога. Тези, които разказват за смъртта на хора, които познаваш лично – приятели или близки. Този път ми се налага да пиша за приятел, който си отиде, а на пръстите им е трудно да се движат по клавиатурата, натежали от болка.


Карл Унтеркирхер беше мой приятел. Познавах го от три години. Беше голям човек, от тия, които си струва да срещнеш. Имаше съпруга и три деца, които обожаваше. Така, като обожаваше планините, които бяха неговия живот и които му отнеха живота.

В алпинизма беше „самороден”. Природен талант, този дребосък беше изтъкан от спокойствие, техника и смелост. Имаше една изключителна дарба – спокойствието. То му позволяваше да минава невредим през бурите и да постига и най-трудните си цели като стената на Гашербрум ІІ (Gasherbrum II), изкачена миналата година, или Джасемба (Jasemba), заедно с Камерландер (Kammerlander), все през 2007.

Унтеркирхер беше истински мъж, способен да признае страха и умората си, но да сдържа нервите си. Носеше в очите си спокойствието и тишината на планините, безкрайна им красота, която отнема дъха и думите. Винаги любезен и отзивчив, възпитан и усмихнат, Карл беше като бяла лястовица в една среда - на алпинистите, пълна с надути супергерои (истински или измислени). Карл Унтеркирхер, единственият алпинист в света, изкачил Еверест и К2 в рамките на два месеца, беше анти-звезда. 
Остава ми споменът за човек, честен до мозъка на костите. За ръкостискането му, силно като скала. Спомням си, че всеки път, когато идваше в редакцията, носеше от Алто Адидже (Alto Adige) от страхотния щрудел. За нас беше малък празник, пълен с усмивки и потупване по рамото. Италианският му, бавен и понякога накуцващ, беше смешен. Също и паузите, когато се замисляше как да преведе думите от немски на италиански. Итало-тевтонското му чувство за хумор беше неустоимо. Както и гримасите му когато не можеше да разбере някой от „странните” италиански думи.  

Трябва да кажа и че за италианците би дал и живота си. Като председател на спасителната служба Aiut Alpin Dolomites, с хеликоптера на спасителната служба, е спасил десетки, изпаднали в беда по върховете на Алто Адидже.

Беше надарен с психическо равновесие в излишък Карл Унтеркирхер. И някъе дълбоко в себе си беше фаталист. Веднъж една от журналистките в редакцията го попита дали не се страхува, че ще умре горе, сред големите върхове. С олимпийско спокойствие, което ни вкамени, той отговори: „Когато Господ ни повика, трябва да отидем.”

 Бергамо, Wainer Preda, montagna.tv.